Супер арогантно нали? Но, в крайна сметка защо винаги трябват само няколко свестни хора, за да се променят нещата, и винаги е толкова трудно да ги намериш?

Прочетете го.

Следния текст е написан от Бен Щайн и е рецитирано от него по CBS Sunday Morning

Commentary.

Моето признание:

Аз съм Евреин и всеки от моите предци е бил Евреин. И въобще не ме притеснява, когато хората наричат тези красиви осветени, окрасени с играчки дръвчета – рождествени (на английски думата рождествено има за корен името Христос). Не се чувствам заплашен. Не се чувствам дискриминиран. Те са си такива дръвчета за отпразнуване рождеството на Христос.

Въобще не ме притеснява, когато хората ми казват „Честито Рождество Христово“. Не си мисля, че ме обиждат или се готвят да ме затворят в гето. Всъщност, някакси ми харесва. Всичко това показва, че сме братя и сестри, които празнуват този весел празник. Въобще даже не ме притеснява факта, че има направен макет на рождествената ясла на ключово кръстовище до лятната ми вила в Малибу. Ако хората искат детска ясла, няма проблем, точно колкото няма проблем и с огромният Менора (свещник за седем свещи – ритуален предмет за евреите) няколко метра по-надолу.

Не обичам да ме унижават защото съм евреин и не мисля, че християните обичат да ги унижават, защото са християни. Мисля, че на хората, които вярват в Бог им е писнало да бъдат унижавани, точка. Не знам от къде се е взела идеята, че Америка е атеистична държава. Не мога да я открия в конституцията и не харесвам да ми я навират в гърлото.

Или може би да се изразя по друг начин: от къде се е взела идеята, че трябва да се прекланяме на светските звезди, а не можем да се покланяме на Бог, така както го разбираме? Предполагам това е признак, че остарявам. Но много от нас се чудим от къде са се взели тези звезди и къде се е дянала Америка, която познавахме.

Предвид многото смешки, които си изпращаме един на друг, за да се посмеем, това е малко по-различно. Това не е предназначено за шега, не е смешно, предназначено е да те накара да се замислиш.

Дъщерята на Били Греъм беше поканена в предаването „Early Show“ и Джейн Клейсън я попита: „Как можа Бог да допусне нещо такова да се случи?“ (относно урагана Катрина). Ан Греъм даде изключително дълбок и проницателен отговор. Тя каза: „Аз вярвам, че Бог е дълбоко натъжен от това, както и ние, но години наред ние казваме на Бог да се махне от нашите училища, да се махне от нашето правителство и да се махне от нашия живот. И бидейки истински джентълмен, аз вярвам, че Той спокойно се е оттеглил. Как можем да очакваме Бог да ни даде своето благословение и закрила, ако изискваме от Него да ни остави на мира?“

В светлината на последните събития …Терористи атакуват, стрелби в учулищата и т.н. Аз мисля, че това започна когато Маделин О’Хеър (тя беше убита и тялото и бепе открито преди няколко години) се оплака, че не иска да има молитва в училищата ни, и ние казахме ОК. После някой каза, че е по-добре да не се чете Библията в училище. Библията казва НЕ убивай, НЕ кради и ОБИЧАЙ ближния си както себе си. И ние казахме ОК.

После Д-р. Бенджамин Спок каза, че не трябва да пляскаме децата си когато са непослушни, защото малките им личности ще бъдат изкривени и можем да увредим самочувствието им (Синът на д-р Спок се самоуби). Ние казахме, че експертът би трябвало да знае какво говори. И казахме ОК.

Сега се питаме защо децата ни нямат съвест, защо не различават правилно от грешно, и защо не ги притеснява да убиват непознати, съучениците си и себе си.
Най-вероятно ако се замислим достатъчно дълго и сериозно, може да го измислим. Аз лично мисля, че е свързано с „ЩЕ ПОЖЪНЕШ КАКВОТО СИ ПОСЯЛ.“

Интересно колко лесно е за хората да захвърлят Бог и после да се чудят защо светът отива по дяволите. Интересно как вярваме на това, което пишат вестниците, но поставяме под съмнение това, което пише в Библията. Интересно как можете да си разпращате смешки по мейл и те се разпространяват като пожар в суха трева, но когато започнеш да пращаш съобщения за Бога, хората се замислят по два пъти преди да ги изпратят. Интересно как похотливи, недодялани, вулгарни и порнографски статии минават спокойно през киберпространството, но публичните дискусии за Бога са подтискани в училище и на работното място.

Вече смеете ли се?

Интересно как, когато препратите тази статия, няма да я изпратите на повечето хора в адресната си книга, защото не сте сигурни в какво вярват или какво ще си помислят за вас, понеже сте я изпратили.
Интересно как сме повече загрижени относно това какво мислят другите хора за нас, отколкото какво Бог мисли за нас.

Предайте тази статия нататъка, ако мислите, че има полза. Ако не, просто я забравете. Никой няма да разбере, че сте го направили. Но ако пренебрегнете този мисловен процес, но сядайте в удобния си стол, за да се оплаквате колко кофти е станал света.

С най-добри пожелания, Искренно и с уважение,

Бен Щайн

Как да оценяваме песните за Поклонение в събрание

Скот Кристенсен

ОБЕКТИВНИ КРИТЕРИИ (Текстът – където принципите трябва да контролират предпочитанията):

1) Текста библейски и доктринално издържан ли е? Текста ясно и точно ли отразява библейските език и идеи? Съдържа ли цитати от Словото или вдъхновени от Словото идеи? Текста отразява ли здраво богословие и Християнски практики? Има ли единство с историческите общоприети доктрини на вярата?

2) Песните духовни и фокусирани върху Бога ли са? Думите стимулират ли духовно размишление и размисли за истината? Те вдухват ли искренно хваление, благодарност, разкаяние и радост, които са насочени към Бога? Оставят ли те след себе си удивление от Божия характер и дела, или ни карат да се радваме на себе си и/или светските ценности? Поклонението трябва да прославя Бога.

3) Те назидателни и изграждащи ли са? Думите подсилват ли разбирането на човек за истината? Носят ли полезни думи на насърчение, изобличение и наставление в богоугоден християнски живот? Поклонението трябва да наставлява вярващите.

4) Задълбочени и смислени ли са песните? Думите възвипават или профанизират посланието? Те носят почит или безчестят Божия характер и дела? Имали хвърлена плиткост върху истината и Християнската опитност, или има задълбочена загриженост за тях?

5) Ясни и разбираеми ли са? Думите ясно ли предават посланието по разбираем начин? Посланието възпрепятствано ли е от остарели фрази или твърде популярни такива, които скоро ще бъдат остарели? Има ли трайност в избраните думи?

6) Насочени ли са към ума и сърцето? Думите насочени ли са към сърцето, освен към ума (напр. Песни, които предизвикват подходящи емоционални реакции, освен богоугодни интелектуални размишления)? Има ли баланс между песни, които са тежки и предизвикващи дълбок размисъл (напр. Песни, които се съсредоточават върху долбоки истини), и простички песни (но не банални и елементарни), замислени, повтарящи се (напр. Забележете Псалом 136) и призоваващи към отклик?

7) Белязани ли са от разнообразие? Текстовете отразяват ли баланс в това, което подчертават (Ефесяни 5:19 и Колосяни 3:16 – псалми, химни и духовни песни)? Има ли песни, които се обръщат директно към Бога (в първо и второ лице), както и такива, които говорят за Бога (в трето лице)? Съсредоточават ли се върху Божият характер, както и върху неговите дела? Отразяват ли доктрини и богословие (това, в което вярваме), както и опитности и практики (това, което правим)? Наблягат ли на общото измерение (църквата), както и на личното? Отразяват ли голямото разнообразие на реакции на поклонеието (напр. Разкаяние, благодарност, радост, хваление, мир, празнуване, размишление, възторг, и др.)? Различните песни предимно на Бог ли са посветени като тема (вместо за нас)? Бог е центъра на нашето поклонение.

СУБЕКТИВНИ КРИТЕРИИ (Музика – където предпочитанията трябва да бъдат направлявани от принципите – Филипяни 4:8):

Музиката цялостна ли е? Музикалният стил светски ценности ли отразява или такива, които могат да бъдат специфично разпознати с исторически критерии за артистична истина, достойнство и красота?

9) Качествена и творческа ли е? Музиката отвогаря ли на стандартите за музикално качество? Има ли добре изработена форма с добра мелодия, хармония и ритъм? Оригинална и артистична ли е, вместо комформистка и неоригинална?

10) Лесна ли е за запаметяване и за пеене? Песента има ли запомняща се мелодия? Музиката помага ли да се запомни текста, като се вкоренят истините в него в ума и сърцето? Песента позволява ли на обикновенния човек да я научи и пее? Има ли свястна мелодия и ритъм, които позволяват лесно да се пее от събрание или може да бъде нагодена за такова? Тоналността в приемливия обхват за пеене на болшинството хора ли е? Пеенето в събрания не трябва да изисква професионални умения.

11) Съгласувана ли е? Музиката пасва ли на думите? Двете заедно добре ли си пасват, за да дадат подходящ израз на посланието на песента? Музиката част ли е от духа и съдържанието за поклонение на Бога, което е различно от музика само за удоволствие? Музиката възпрепятства или подсилва посланието на текста, като се има в предвид конкретния наблег (напр. Настроението – радостно, сериозно, величествено и т.н.)

12) Стилистично балансирана ли е? Музиката отразява ли баланс и разнообразие на различни стилове (Псалом 150), които са говорими на широк обхват от вкусове и естетика (напр. Едновременно и възрастни и млади хора), като същевременно запазва цялостните и превъзходни ценности? Има ли баланс между исторически химни и песни, и съвременни музикални стилове? Дали се оценява и използва голямото разнообразие на естетически изразни средства и творчески способности, с които Бог ни е надарил?

Скот Кристенсен е пастир на църква Summit Lake Community Church в Манкос, Колорадо.

В резултат на едно мое импулсивно писмо да някои от водачите на деноминации и служения в България, се заформи доста обширна дискусия с брат ми – Андрей Неделчев. Основната тема на писмото беше липсата на активно и най-вече „видимо“ участие на евангелски християни в обществено важните теми в страната ни. Специално ме вълнуваше ширещия се дебат за хомосексуализма, макар, че не го считам за толкова важен. По-важно ми се виждаше липсата на стабилно обоснована позиция по теми като:

1.        Порнографията и „Еротичните“ реклами, които се ширят свободно по улиците ни.

2.       Абортите и държавната политика по безконтролно им насърчаване. (Ако не знаете на всички социални работници у нас им се втъплява като първи подходящ съвет към бъдеща самотна майка да направи аборт. Същото се прилага и в медицинските заведения.)

3.       Масовата обществена безотговорност към спазването на установените закони в държавата ни – това при положение, че в Библията сме призовани да се подчиняваме на властите. Някак си се присъединяваме към всички останали. Никой не спазва законите – защо това да е проблем? Аз какво да направя по въпроса? Това по-скоро е тема за промяната на общественото мислене.

4.       Корупцията по всички етажи на обществото – това е пряк резултат от предишното, но конкретно този проблем нееднократно е обсъждан във всички медии, но като че ли няма никакъв резултат. Просто сме го приели като част от ежедневието. „Всички политици са корумпирани“ това си е аксиома и сме го приели за даденост. Проблема е в този, който дава, не който взима, добре, но това е проблем на обществото значи. Кой трябва да промени това общество.

По принцип се знае какво е мнението на църквата по повечето от тези въпроси. Или пине има очакване ние да сме „морално коректни“. Друга тема как така се знае какво е „морално коректно“. (Наскоро братовчед ми Цветан Стоицев сподели, че когато невярващи започнат да го разпитват защо като е вярващ прави еди какво си, той пък ги пита „А ти от къде знаеш, че еди какво си не трябва да се прави?“ )

„Различието“ в позициите с брат ми беше това, че той подкрепя мнението, че „единственото“ участие на църквата като институция в обществения живот трябва да става чрез отделнитеи членове, всеки в областта, в която е признат специалист. Аз от друга страна подкрепям по-скоро мнението, че църквата като институция и събрание на различни хора общо може да изказва единно мнение и позиция по толкова обществено важни въпроси, наистина използвайки съответните си експерти, за да се извърши обосновката, но все пак заставайки с позиция на институция. Което се оказа доста обширна тема, и така и нямахме време да завършим спора. Интересното е, че директно в дискусията не се включиха преките адресати на писмото (най-вероятно това е Божията милост в действие спрямо една емоционална и не толкова добре обмисленя моя постъпка ), но така или иначе въпроса остана малко открит. Понеже мисля, че въпросът все пак е интересен и мислещите християни, особено младите такива, които все още градим позицията си в обществото трябва да ни е ясно как да използваме платформата, която ни се дава, а защо не и да подготвяме по-внимателно целите си за обществено развитие, та за това споделям този дебат тук.

Наистина бих искал да дам окончателен отговор на въпроса как точно би следвало да се процедира, но за сега той ще остане отворен. Бих се радвал на отговори и мнения. За сега Анди само спомена този дебат  блога си ТУК. Мисля, че брат ми бързо ще напише отговор в някой от блоговете си. Ако има такъв, ще сложа връзка, обещавам.

По принцип планирам да създам два основни раздела – Поклонение и Хитринки.

Поклонение – идеята е да слагам различни статийки (мои и чужди), които касаят личното ни поклонение към Бога, както и общото (пблично) такова. Теми касаещи участието на музиката, съвременните технологии и прочие, в общото и лично поклонение.

Хитринки – тук мисля да слагам всякакви статии свързани с работа с техника, организационни умения и прочие. Все неща свързани с професионалния ми и личен живот, които могат да са полезни. Може да сложа и някой и друг трик и хитринка за свиренето на китара.

Винаги съм много благодарен на критика. Може да не ми е приятно да чуя истината, но винаги я ценя. Е, и похвали обичам.

Защо се страхуваме да бъдем тихи пред Господа?

БЛИЗОСТ Е ТОВА, КОЕТО ИСКАМЕ, НО ПОЗНАНСТВО Е ТОВА, КОЕТО ПОСТИГАМЕ
Някога замислял ли си се защо нищо не е толкова шумно колкото тишината? Когато по време на съвещание настане тишина ние си играем с химикалките, сгъваме хартия – правим всичко само и само да нарушим тишината. Когато има голяма пауза по време на споделяне, ние се местим на пейките или прелистваме Библиите си. Рядко се случва нашата програма за деня да съдържа “време за мълчание”. Дори нашето време насаме с Бог е изпълнено с дейност, четене и говорене към Бог за дневният ни план. В църква е шумно, на работа е шумно, личният ни живот е шумен.
“Замълчете, и знайте, че аз съм Бог” (Пс. 46:10).

Ако вие сте като мен, значи сте чували този стих много пъти. Но погледнете го по-внимателно; Бог говори-значи ние трябва да слушаме. Да мълчим и да го познаваме са две неща, които са взаимно зависими. Ние не можем да имаме едно близко познание за Бог без да мълчим.
Защо тогава мълчанието не е част от ежедневният ни живот? Защо се боим от тишината? Защо се страхуваме да бъдем нащрек, като Авакум, и да чакаме докато Бог реши да проговори (Ав. 2:1)? Тозър обобщава това като казва, “Много малко от нас знаят тайната на това да къпят душите си в тишина.”
От какво в действителност се страхуваме?

Ако повечето от нас бяхме честни, щяхме да признаем, че стоенето в тишина не е особено плодоносно нещо. Ние се чувстваме, като че ли губим време. Ние често реагираме по същия начин по който реагира цар Саул когато Самуил закъсня. “Понеже видях… че ти не дойде… дръзнах и принесох всеизгарянето” (1 Царе 13:11-12). Ние имаме склонността да взимаме нещата в свои ръце, вместо да изчакаме Бог да говори. Нашите заети програми показват, че ние всъщност не вярваме, че пътят към истинска духовност е чрез тихо размишление и мълчание пред Бог. Това не изглежда плодоносно. Ние не можем да предвидим резултатите. Това да стоим в мълчание няма място в нашият график. Ние сме станали като нашата култура-основана на действието и ориентирана към резултата.

По дълбока причина, поради която ние избягваме тишината е, че се боим от това, което Бог ще каже ако се заслушаме. Защото ако почакаме, ако се заслушаме-той ще проговори. А когато го стори Той ще ни покаже самите нас такива, каквито сме. Ние ще видим нашите недостатъци, нашият егоизъм, нашето самозащитно поведение, нашите грешни мотиви. Божието присъствие изяснява нещата. Ако стоим в това присъствие ние виждаме, че сме малки, слаби, покварени и егоисти. Самата мисъл, че ще видим всичко това плаши повечето от нас, от Него. В “Посмявайки да се приближим”, Джон Уайт пише:”Ние бъркаме близоста с нейният фалшификат, познанството…. Близостта е това което искаме, но познанство е всичко, което постигаме….Близостта е опасна, да познаваш и да бъдеш познаван в дълбочина и напълно…. Тя включва това да бъдеш достатъчно смирен, за да споделяш тайните на своето сърце.”
Главите ни са пълни с факти за Бог. Йов също знаеше за Бог. Той също така знаеше какво е да преминеш от знание за Бог към близост с Бог. Неговият отговор? “Ето, аз съм нищожен; какво да ти отговоря? Турям ръката си на устата си. … няма да говоря.” Нашата поквареност е дълбока. Ние се страхуваме да видим нейната грозота в нашият живот. Ние слушаме много да се говори за благодатта, но забравяме да споменем поквареността, която прави Божията благодат напълно необходима. Ние не искаме да се сблъскаме с Исусовите думи: ”Защото отделени от мене не можете да сторите нищо.” (Йоан 15:5).Ние сме отчайващо уплашени от това да видим себе си отворено и без преструвки.Дори по-голям е страхът с който се сблъскваме, когато видим истината, че ние не сме тези, които контролират нещата. Заблуждаваме се като си мислим, че ние контролираме живота. Ние имаме контрол над климата, трафик контрол, контрол на раждаемостта, качествен контрол-можем да продължим списъка още. Истината е, че не ние контролираме нещата.

Исусовата история за богаташа в Лука 12:16-21 изяснява това. Всичките му складове, жито и блага не му послужиха за нищо. Бог го нарече глупак, после му взе живота без дори да го попита преди това. Ние не можем да накараме сърцата си да туптят. Не можем да добавим и един сантиметър към ръста си. Ако дръзнем да поседим мълчаливо, ние се срещаме лице в лице с истината която подхранва нашите най-големи страхове; животът ни не е в нашите ръце. Тази е почвата, на която се водят нашите най-дълбоки душевни битки. Нашата гордост, нашите планове, нашите защити, нашите постижения всички отпадат ако застанем безпомощни пред едно величествено същество. Ние отказваме да приемем нашето безпомощно състояние. Ние не бихме предали контрола на друг- не искаме да се чувстваме подчинени. И въпреки, че може да го отричаме открито, ние се ужасяваме при мисълта за това, какво ще ни се случи когато се оставим на милостта на някой извън нас. След падението Адам и Ева се страхуваха от Божието лице. Те осъзнаваха собствената си греховност. Ние също се страхуваме да видим нашата греховност. Нашето разрешение е просто да избягваме тишината изцяло, и това което тя ще ни открие.

Какво искаме всъщност?

Християнството просто думи написани на пергамент ли е? Или искаме нещо повече, нещо истинско и живо? Докато не бъдат предизвикани нашите страхове, ние никога няма да достигнем духовните неща, за които толкова много копнеем. Истинското Християнство се основава на личното познаване на Бог. Но повечето от нас са като Йов в това, че сме чували за Бог но не сме се срещнали лице в лице с него. Бог съществува и в Него има едно истинско присъствие, което не може да бъде побрано на хартия. То трябва да се разбере от опит. “Аз не говоря само за една теологическа връзка,” пише Тозър, “аз говоря за една осезаема връзка, връзка която се усеща и се опитва.” Тази връзка израства от сърца и умове, които мълчат пред Бог. Много от нас не знаят как да накарат умовете си да замълчат дори и да искат. В такъв случай какво може да бъде спечелено от мълчаливото стоене пред един Бог, когото не можем да видим? Отговорът е прост: нещата, които искаме да вземем от другаде, но не можем.

Мъдрост. В мълчанието ние виждаме Него, който нарича себе си “Огън пояждащ” (Вторрозаконие 4:24) и се боим от Него. Ние виждаме Неговата сила, не нашата, виждаме Неговите мощ и авторитет като такива, които са над цялата вселена. Този откровен страх е онова, което става основа за онова, което в Притчи се нарича мъдрост. Ние получаваме знания като изучаваме Писанията. Получаваме мъдрост като седим при нозете на Господаря и слушаме.

Смирение. Никой не може да бъде арогантен, когато се покланя пред един свят Бог. Ние виждаме Неговото величие и се смиряваме, виждаме нашето нищожество и пак се смиряваме. Смирението не е чувство на малоценност. То е нормална проява на страх и на откровенно признание на това, което сме – виждайки това, което е Той. Превзетостта изчезва в момента, в който коленичим пред Исусовите нозе. Ние сме по-честни, по-състрадателни и сме по-малко тревожни. Когато се смирим ние сме готови да приемем Божията благодат, милост и благословения – благословения, които могат да бъдат получени само от едно смирено сърце и една издигната ръка.

Вяра. Вярата също израства чрез мълчание. Много от това, което минава за упование в Бог зависи от факта, че нещата никога не са се обърквали в нашия живот. Никога не сме били в невъзможност да си помогнем сами. В мълчанието ние виждаме нашата безпомощност, но ако останем мълчаливи ние започваме да виждаме Божията помощ независеща от нас. “Хора, които са намерили Бог са тези, които са стигнали до края на себе си. Осъзнавайки своята безнадеждност, те са били готови да се оставят на милостта и благодатта на един прощаващ Бог,” пише Тозър. Нашето действие не изявява, че ние вярваме, че Бог е. Нашето чакане в мълчание потвърждава, че Той, не ние, е единствен владетел. Няма нужда да създаваме емоции, за да покажем на Бог, че имаме вяра. Като поставим нашето физическо присъствие на негово разположение, нашите сърца стават сигурни за неща, за които само се надяваме и нашите действия онагледяват неща, които вярваме, но не можем да видим с нашите физически очи.

Мир. Нещо започва да става докато седим мълчаливо далеч от дейностите на нашите заети ежедневия. Докато държим умовете си тихи, израства едно чувство на мир. Времето и дейностите спират да съществуват за момент. Залива ни едно чувство на спокойствие. То е повече от усещане. Това е съзнаване на нещо истинско. Истинският мир идва от вътре, когато Бог бавно става нашият център. В безпомощното ни мълчание Той става нашият снабдител. Неговото присъствие задоволява нашите души. И докато сърцата ни биват задоволени със самият Бог, ние ставаме по-малко зависими от нещата в този свят- пребиваваме в мир.

Близост. Мълчанието носи близост. Близостта означава “ти виждаш в мен”. Тя е опасна. Тя е скъпоструваща. Въпреки това ако рискуваме да се срещнем лице в лице с нашите страхове, ние няма да загинем. Ние въпреки това, ще видим Бога и себе си, по начин, който никога не сме си представяли за възможен. Ще бъдем ли като Марта , и ще позволим ли на всичките приготовления, които трябва да направим да ни разсеят? Или ще бъдем като Мария, която избра да седи при нозете на Исус и да слуша? Ние трябва да решим кое е най-добро. Ние трябва да изберем това, което никога няма да ни бъде отнето. “Облегни се на Господа и чакай за него”(Пс. 37:7).

Как мога да се науча да мълча?

Да стоим мълчаливо с Бог е дисциплина, която трябва да отгледаме. Тя не замества изучаването на Библията, научаването на стихове или молтивата. По-скоро, тихото време задълбочава познанството ни с Онзи, който най-много търси нашето приятелство. Ето седем стъпки, които могат да ти помогнат да се научиш да мълчиш.

1. Намери тихо време и място, за да се срещаш с Бог. Това не е време, което е “когато имам време”. То трябва да е място където да не се разконцентрираш и време когато можеш да позволиш на ума си да си почине.
2. Избери пасаж от Библията, върху който да размишляваш. Една глава или дори само един стих са достатъчни. Започни да го четеш част по част, дума по дума. Бавно го разбирай и осъзнавай докато го четеш. Разграничи се от това да “изучаваш” пасажа, просто го попий. Целта на четенето е да забавиш мисленето и да оставиш Бог да говори.
3. Фокусирай се върху слушането. Забрави всякакви техники и стъпки. Забрави себе си и това дали правиш нещата правилно или не. Спри вътрешното си говорене и слушай. Това е време, през което Бог иска да говори на тебе, не чрез тебе, заради останалите.
4. Помоли Бог да стане по-близък с тебе. Помоли го да ти покаже как да забавяш мисленето си, за да чуваш Неговият глас по-добре.
5. Внимавай да не се опитваш да си представиш как изглежда Бог, какво ще бъде преживяването или какво ще направи Той. Бог никога няма да се напасне към твоите очаквания или представа за Него.
6. Никога не се обезкуражавай. Умът ти ще се опитва да се разсейва. Когато това стане бавно и нежно го върни към пасажа и към слушането. В някои случаи ще бъде по-лесно от други.
7. Когато свършиш си отдели време за да “се уравновесиш” и да се съсредоточиш върху следващото нещо, което трябва да правиш. Ще ти помогне ако на края имаш един така да се каже “отворен момент”. Ако имаш точно разграфено време, ще се разконцентрираш по-лесно с часовника.

Стъпките сами по себе си не са важни. Промени ги, за да ти е по-удобно. Важното нещо е да бъдеш тих, за да можеш да чуеш Божият спокоен, слаб глас. Запомни, това е нещо, което учиш и ще отнеме повече време отколкото ти се иска. Близостта, като дъбовите дървета, расте бавно. Бог казва, “Замълчете, и знайте, че Аз съм Бог.”

По принцип ако ме попитате какво мразя най-много ще ви кажа, че мразя писането. Това казах и на първото си интервю за работа в настоящата ми работа. Отговорът на бъдещите ми шефове? Извадиха няколко папки от най-големия размер и ми казаха, че средно по толкова се изписва за един проект.

От тогава насам и аз не знам вече колко хиляди страници с текст съм изписал. Оказа се, че не е трудно. Е, бъркам правописа и пунктуацията още, ще видите, но пък често това е единствения начин да си сигурен, че другия чова думите, които казваш, а не нещо друго. За тълкуването вече няма спасение.

Та, да видим докъде ще доведе този експеримент! Пожелайте ни успех.